Учителска стачка – уви!

3 октомври 2007, Коментари: 0, Автор: Димитър Симов
Pубрики и теми: Експертни съвети , Събития,

Учителите стачкуват!

С право.

Учителите трябва да получават най-високите заплати в нашата държава. Понеже като държава нямаме волята и възможността да дадем на учителите, исканото от тях, то можем да им развържем ръцете и да не им пречим да си изкарат те сами въпросните високи заплати.

Ако се чудите каква е връзката на учителската стачка с ползваемостта, ето какво мисля.

По определение, ползваемостта се отнася до всичко. Значи, може да се отнася и до образованието на децата ни. За да е ползваемо образованието, то трябва да е поднесено на точно определените хора, на точното място, по-точно определен начин, в точно определено време. Резултатът трябва да е полезен за всички потребители (деца, родители, учители, общество) и всички потребители да са доволни от него. Казано по друг начин, ползваемият продукт е невидим.
Погледнато точка по-точка определението води до следното:

  • Имаме хората – децата ни и техните учители. Децата са подходящите хора. За учителите може да се спори.
  • Имаме мястото – ясли, детски градини, училища, университети.
  • Имаме начина – знаещите разказват и показват на незнаещите (по формите на поднасяне може да се говори и спори, но основният модел си остава).
  • Имаме времето – децата учат докато са млади, рядко се срещат учащи на 50 години.
  • Полезността е спорна. При наскорошно сравняване се оказало, че нашите деца са на предпоследно място по знания (май ставаше дума за Европа, за жалост не мога да цитирам).
  • Всички потребители са недоволни. Изобилстват оплаквания от качеството на образованието, от неграмотността на младежите, от неадекватните знания на завършващите студенти.
  • За образованието и неговите проблеми се говори от всички и много често.

Какво излиза? Образованието ни е неползваемо. То не само, че не е невидимо, но напротив е непрекъсната злободневна тема, резултатите не са добри и всички страни са недоволни. А сега имаме и стачка, която се точи вече две седмици.
Потребителските групи

Съществен елемент в образованието са учителите. Те са основната двигателна сила образованието да се случва. Те са и главните заинтересовани да има образование – най-малкото от това си изкарват прехраната (леко силно казано с оглед исканията на стачката им). Повечето деца по подразбиране имат нежелание за учене и ходене на училище (или поне желанието им е доста непостоянно). Голяма част от родителите (изключвам свръхактивните, за които образованието не е начин децата им да се научат на нещо, а да изкарат хубави оценки) не са особено заинтересовани от образованието. Родителите в повечето случаи знаят в кой клас е детето им и толкова. Какво учи, как го учи, с кого го учи са все неща отвъд техния хоризонт. Обществото като цяло очевадно е незаинтересовано. Примери и доказателства има колкото душа иска. Ето няколко.

  • Сред народа ни битува изречението „Учи, за да не работиш“. Това е съществено неразбиране на образованието. В него прозира виждането, че работа е само физическият труд с лопата, мотика, гега или други ръчни инструменти.
  • В обществото ни на учителите се гледа като на втора ръка хора. Помислете само как се произнася ‘даскал’.
  • На учителите се плаща като на хора, вършещи третостепенна работа. По-доходоносно е да се кара такси. Повече пари се изкарват като се чистят къщите на заможни хора. Да се лепят плочки или да се пръска мазилка са също по-изгодни дейности. Както си личи от естеството на споменатите заетости, при тях не се изисква особено висока образованост нито се възлага особено висока отговорност. Излиза, че на хората с висока длъжност (разбирай дълг) плащаме по-малко от колкото на тези с ниска длъжност. То е като счетоводителят да изкарва повече пари от финансовия директор.
  • Плащаме повече пари за игра на тото, пушене на цигари, и купуване на лъскавини (коли, уредби, телефони…) отколкото за образование. Прекарваме повече време в гледане на реклами, отколкото в учене.

И какво трябва да променим?

  • Да променим децата няма как, а и няма смисъл – те са получателите и са обречени да получат онова, което ние, възрастните, намираме за правилно и подходящо.
  • Може да опитаме с родителите – тук обаче има огромна разнобойност в нужди, желания, разбирания, цели и способности. По-оправните намират начини – допълнителни уроци, курсове, частни училища, обучение в чужбина. Това обаче са все частични решения. Не мога да си представя какъв би бил подходът към родителите, за да се подобри образованието.
  • Да правим промени в обществото изглежда смислено. Обществото разполага с инструментариума да направи образованието по-полезно и така всички да станем по-доволни. Имаме си органи за управление, средства за осведомяване, канали за усвояване и разпределяне на средства. Избрали сме си и хора, на които сме вменили определени задължения, включващи и образованието.
  • Най-много смисъл обаче би имало да правим промени сред учителите. Тъй като те са основният движещ елемент в образованието, най-голям ефект върху него ще имат промените сред тях (най-висока възвращаемост на вложенията). Добре е известно, че един мотивиран и обаятелен учител може да превърне незаинтересованите дечурлиги в хора захласнати по даден предмет. Знаем, че важи и обратното, демотивираният учител може да отблъсне децата от предмет, към който имат увлечение и наклонности.

И какъв е начинът? Да развържем ръцете на учителите.
За хубаво или за зло, царят се нарича пари. Разбира се трябва и мислене. Съчетанието от правилно мислене и пари ще реши проблемите. В живота има безброй примери за не особено нужни или интересни дейности и продукти, които с подходящо мислене и вложения достигат завидни висоти: кока кола, футбол, кино, популярна музика, лего, бинго, молове и така нататък. Пари според мен има, и то много. Не ни достига мисленето значи. Ами да го потърсим тогава.
Ето няколко практически идеи:

  • Да пуснем пазароведите и рекламистите в училищата. Тези хора могат да ни накарат да се заинтересуваме от каквото поискат.
  • Да дадем училищата под аренда. Частната инициатива винаги намира начин да изкара пари и доведе до добри резултати.
  • Да оценяваме учителите според уменията и резултатите им – както има футболисти, подписващи договори за милиони, така да има и учители, подписващи трансфери за милиони. Децата ни могат да са страхотно мерило за учителите си.
  • По подобен начин да оценяваме и училищата. Както има отбори в А група, така да има и училища в А група. Както има отпадащи отбори, така да има и училища, които отпадат.
  • Да сложим по една лека кола пред училищата и да я даваме на най-изявения ученик или учител. Защо да има леки коли пред големите магазини и пред хазартните зали, а да няма пред училищата? Та докога ще бъдем толкова тъпи!
  • Да вкараме хазарта в училището – вместо да ходим да залагаме за еврофутбол и да пълним гушите на един-двама души, да залагаме на оценките на децата си по различните предмети. Хем по-образователно, хем парите ще отиват в по-добра посока.
  • Да вкараме риалити шоуто (ух, колко тъпо звучи) в училище. Вместо да гледаме хора, които оцеляват на самотен остров или големия брат, да гледаме 7-ми В клас през втория срок.
  • Да вкараме състезанията в училището. Да, има предаване „Това го знае всяко хлапе“, но парите от него не отиват в училищата – жалко!
  • Да позволим търговията в училищата – това е свързано и с отдаването под аренда. Какво пречи, например, да можем да си плащаме, за да изкараме един ден като десетокласници! Щом има хора, които искат да си купуват пътешествия в космоса и апартаменти на кораб, ще има и такива, които да искат да си купуват училищни приключения.

Някой ще каже, че всички тези идеи са посегателство върху светинята, която е българското училище. Едва ли е така. Училището никога не е било светиня. То се е превърнало такова в мислите ни, защото ние хората лесно идеализираме. Дали от носталгия по загубеното, дали от копнеж по недостижимото, но идеализирайки училището, го водим към стерилност. А то, училището, трябва да се развива успоредно с всички други неща от живота. То трябва да живее и наш дълг е да му помагаме, а не да му пречим.

Нека направим образованието невидимо, точно както е невидим развлекателният бизнес – никой не говори сериозно за проблемите на Азис и за заплатата му, нито пък Азис стачкува, защото Азис е намерил начин да ни кара да му плащаме. Време е да започнем да плащаме и на учителите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *